приказки народни

Начало | приказки народни | Птицата на щастието

Птицата на щастието

| 2014-07-21

Птицата на щастието

Живели едно време мъж и жена. Мъжът се наричал Яцек, а жената Марися. Живели те в стара къща. Домът и нивите им били на богатия господар. Яцек му платил доста пари, за да могат да живеят там и да обработват земята.
Една нощ Яцек и Марися сънували сън, в който някой ги питал:
„Кога искате да живеете добре — като млади или като остареете?“
Този сън им се присънвал три нощи поред.
— Е, жено, какво ще кажеш?
— Ще река, че човек като е млад, по-леко понася мъката.
— Да, така е — съгласил се Яцек. — Човек като е млад и на пейката да спи, пак му е меко, а като е стар — и на пух да спи, пак кръстът го боли.
— По-добре човек да потегли като млад, а старините си да изживее спокойно — решили те.
В същата нощ къщата им изгоряла до основи. Научил се за това господарят и се разгневил:
— Вие нарочно сте подпалили моя дом. Аз такива хора не искам на земята си. Махайте се оттук!
— Милостиви господарю, как можеш да си помислиш, че сами ще запалим дома си? Всичко ни изгоря в пожара.
— Е, добре, останете. Само че си постройте нова къща.
— Що да сторим! Ще си построим нова къща — въздъхнала Марися.
— Да, ще трябва! — съгласил се Яцек.
Добре, че Марися успяла да измъкне от огъня парите, които имали. Събирали ги, за да си откупят земята от господаря.
Година, две строили те къщата. Най-сетне я завършили и я отпразнували. Но същата вечер пак избухнал пожар. И такъв, че едва успели да избягат навън.
Научил господарят, че отново на Яцек и Марися им е изгоряла къщата и се още по-силно се разсърдил. Яхнал коня си и отишъл на пепелището.
— Махайте се от моята земя — закрещял господарят. — Вие нарочно сте запалили и тази къща.
— Но как ще я запалим нарочно? Последните си пари дадохме за нея, че и на заем взехме — заплакала Марися.
— Къде да се денем. На тази земя са живели нашите деди и прадеди. Как да я напуснем? — рекъл Яцек.
— Е добре, останете — смилил се господарят. — Само че трябва да построите нова къща, която да я още по-хубава от предишната.
Нямало що да сторят, Яцек и Марися продали кравата, коня и свинете, останали им само една коза, кокошка и петел.
Изминали няколко години, докато те стигнали до покрива на новия си дом. На всички съседи дължали по нещо. Не си доспивали, не си дояждали, работели, без да подвиват крак и не забелязали как полека-лека остарели. Вече нямали пари да купят нито гвоздеи, нито керемиди. А що за дом ще е това — без покрив. Почудили се двамата какво да сторят. И тъй като били много бедни, решили да покрият покрива със слама.
В същата нощ долетяла незнайна птица и изкълвала всичката слама.
Ето ти отново беда! Яцек покрил повторно покрива и застанал на пост. В полунощ долетяла незнайната птица и понечила да закълве сламата.
— Махай се, птицо проклета! Махай се! Къш! Къш! И къде слагаш всичко това, такава си мъничка, а коремът ти бездънен.
Опитал се Яцек да я улови с въженце, но къде ти. Изяла всичко птицата и отлетяла.
— О, ще те науча аз теб! — разсърдил се Яцек. — Ще те хвана.
Покрил Яцек отново покрива и към всяко снопче слама завързал примка. Точно в полунощ долетяла птицата, закълвала сламата и паднала в една от примките.
Поставил Яцек птицата в клетка и окачил клетката на прозореца.
Заживяла птицата при Яцек. И толкова хубаво пеела, че всеки, който я чуел, забравял за мъката си му ставало по-леко на сърцето. Славата за чудната птица се понесла надлъж и шир.
И хората я нарекли Птицата на щастието.
Чул господарят, че Яцек има чудна птица и си помислил:
„Как може простият селяк да има такова нещо, което аз, господарят, не притежавам.“
Отишъл той при Яцек, послушал сладкопойната птица и рекъл:
— Продавай ми птицата си, ще ти дам сто златни монети.
„Ооо — досетил се Яцек, — щом нашият господар дава сто златни монети, значи кралят ще даде и хиляда.“
— Не, господарю мой, няма да ти продам птицата.
— Само почакай, аз ще те накажа за дързостта така, че ще видиш звезди посред бял ден! — разсърдил се господарят и си отишъл.
А Яцек, без да мисли много дълго, грабнал птицата и тръгнал към краля. Върви той през гората, а птицата изведнъж му заговорила с човешки глас:
— Кралят ще ти дава най-различни неща в замяна. Но ти не взимай нищо от тях. Помоли го да ти даде само оня пън, който се търкаля из кухнята.
Учудил се Яцек, че птицата му заговорила с човешки глас и попитал:
— Че за какво ми е този пън?
— Вземи го, казвам ти, няма да съжаляваш!
Стигнал Яцек в двореца при краля. Чул кралят как пее птицата и рекъл на Яцек:
— Колко златни монети искаш за своята птица?
— Не искам никакви пари. В кухнята ти има един стар пън, него ми дай в замяна.
— Вземи го, не ми е мъчно за него — подсмихнал се кралят и тихо зашепнал на кралицата: — Да вземе вместо злато, стария пън! Такъв глупак се ражда веднъж на сто години.
Метнал Яцек пъна на рамо и тръгнал към вкъщи. Върви той из гората, слънцето силно пече, мъчи го жажда, а от глад му прилошава. Смъкнал той пъна от рамото си, седнал върху него и се чукнал по челото:
— Какъв съм глупав! Как можах да послушам глупавата птица и да взема този пън вместо кралското злато! Явно е, че той е по-умен от мен! — и Яцек чукнал пъна.
В този миг върху пъна се подредила богата трапеза. Гледа Яцек и не вярва на очите си. Такива гозби нямало сигурно и върху кралската трапеза.
— Ех, че птица, ех, че умница! Просто безценна! Е, жено, вече няма да се мъчим с теб! Винаги ще бъдем сити, че и ще остане да нагостим бедните хора.
— Започни с мен — неочаквано някой казал зад него.
Огледал се Яцек: пред него застанал червенокос войник.
— Сядай, угощавай се, да ти е сладко!
Седнал войникът, наял се до насита, пийнал си колкото му душа искала, а гозбите все не се свършвали. Протегнал се войникът да си налее още вино, но бутнал пъна. Трапезата в миг изчезнала, а войникът зяпнал от почуда срещу празния пън.
— Затвори си устата, че ще лапнеш някоя муха! — засмял се Яцек, вдигнал пъна и отново чукнал по него.
В миг се появила трапезата отгоре му.
— Брей, че чудо! — учудил се войникът и зацъкал от удоволствие. — Слушай, човече, хайде да направим размяна: аз ще ти дам тази вълшебна кесия, а ти ми дай пъна!
— Дай да видя кесията.
Войникът извадил от джоба си стара кесия. Отворил я Яцек и вътре видял три изсъхнали грахови зърна.
— Ами ти какво? Подиграваш ли ми се? — пламнал от гняв Яцек. — За какво ми е тази стара кесия с трите грахови зърна?
— Това не са обикновени грахови зърна, вълшебни са! — засмял се войникът. — Хвърли ги на земята и речи: „Изсипи, грахче, войниците!“. На часа зърното ще започне да се дели и от всяка половинка да изскача по един войник. И те ще се делят до тогава, докато ти не кажеш: „Стига толкова!“.
Стои Яцек и мисли: да даде ли пъна за кесията или не. А някой сякаш на ухото му шепне: „Направи размяната, направи я!“.
Огледал се Яцек и съзрял на едно клонче чудната птица, която продал на краля. Яцек толкова много се зарадвал, че забравил за червенокосия войник и за пъна, и за кесията с вълшебните грахови зърна. Загледал той чудната птица, заразпитвал я как е стигнала до гората. А войникът, като видял, че Яцек е забравил за него, грабнал пъна и бегом в гората! А когато Яцек се сетил за войника, от него нямало и следа.
Заплакал Яцек, натъжил се, а птицата почнала да го утешава:
— Не плачи, не тъжи, Яцек! Откраднатото не носи добро!
Сложил Яцек необикновената птица на рамото си и продължил пътя си. Наложило се да пренощува в гората. Запалил той огън и легнал край него. Не след дълго до огъня се приближил пътник с тояжка в ръка.
— Мога ли да сгрея на огъня? — попитал той.
— Сядай, гостенин ще ми бъдеш! — приветливо отвърнал Яцек и хвърлил в огъня няколко съчки. — Ако се бяхме срещнали по-рано, щях и да те нагостя — и Яцек разказал на пътника и за Птицата на щастието и за това как рижият войник му откраднал вълшебния пън.
— Лесно може да се поправи стореното! — засмял се пътникът и забил в земята тояжката си.
В миг пред тях се изправили трима юнака.
— Намерете червенокосия войник, набийте го и му вземете вълшебния пън! — наредил пътникът на юнаците. — А за това, че краде, му вземете и кесията с вълшебните грахови зърна.
— Слушаме, господарю! — като един отговорили юнаците и изчезнали в мрака.
Огънят още не бил изгаснал, когато те се върнали и донесли вълшебния пън и кесията с трите вълшебни грахови зърна.
— Казах ти аз, че откраднатото не носи добро! — възкликнала вълшебната птица и сладко запяла.
Пътникът от почуда изпуснал тояжката си. А птицата пяла ли пяла.
— Дай ми тази необикновена птица! — помолил го пътникът.
Яцек се замислил: било му мъчно да се раздели с птицата, но му се искало да се отблагодари на пътника.
— Дай ми птицата, а аз ще ти дам вълшебната тояжка — почнал да го уговаря пътникът.
Яцек не знаел какво да направи.
А птицата, отгатнала мислите му, му рекла:
— Ще ти идвам на гости, Яцек! Виждам, че новият ми стопанин е добър човек. Той знае, че никакви клетки няма да ме задържат.
— Да, така е — усмихнал се пътникът. — Неслучайно те наричат Птицата на щастието. А щастието е волна птица, тя не живее в клетка!
Помислил Яцек, помислил и се съгласил. Сбогувал се с пътника, дал му вълшебната птица и си тръгнал към къщи.
Прибрал се у дома, а жена му още от прага вика:
— Е, бързо казвай, какво ти дадоха за вълшебната птица.
— Ами този пън! — и Яцек хвърлил пъна на пода.
— Ах, ти глупчо! Та само толкова ли струваше птицата! Я виж, колко такива пънове лежат из двора.
— Не викай, Марися! По-добре ми дай нещо да похапна.
— Нямам нищо за теб, как можа да дадеш птицата за този пън. Тръгвай с него обратно и без птицата не се връщай — гневила се Марися.
— Е, щом не искаш да ме нахраниш, недей! — хитро се усмихнал Яцек и почукал по пъна.
В миг отгоре му се появила богата трапеза.
— Е, жено, щом нямаш нищо за ядене, сядай, аз ще те нахраня! — засмял се Яцек.
Притичала Марися до мъжа си, прегърнала го и го целунала:
— Ах, ти, умният ми Яцек, как успя да получиш това вълшебно нещо.
— Ами аз имам още вълшебни неща.
Тъкмо започнал да разказва на Марися какво му се случило, когато в двор влязъл слугата на господаря:
— Моят господар ти е много ядосан, че не му продаде вълшебната птица. Той е решил да те изгони от къщата и нареди да се явиш незабавно при него в замъка.
— Кажи на своя господар, че от неговия замък до моята къща има толкова версти, колкото от моята къща до неговия замък. Така че ако твоят господар желае да ме види, може да дойде сам — отвърнал Яцек.
Слугата предал думите на Яцек на господаря.
— Оседлайте ми коня! Ще го науча аз тоя дързък селяк за тези дръзки думи! И ще го изгоня от къщата!
Долетял господарят и се хвърлил с камшика към Яцек. Боднал Яцек тояжката в земята и в миг пред него се появили тримата юнака.
— Какво ще наредиш, господарю? — попитали те.
— Хванете този господар, добре го натупайте, завържете го здраво за седлото и го подгонете заедно с коня му до края на самия замък.
Юнаците така и направили.
Набитият господар написал жалба до краля и го помолил да накаже дръзкия селяк. Прочел кралят писмото и завикал:
— Как е възможно, селяци да бият господари? Изпратете на господаря полк войници.
Застанал господарят начело на кралския полк и тръгнал към Яцек. Наближил къщата му, обкръжил я и извикал:
— Предай се, дръзки селяко! Ако не го сториш, горчиво ще съжаляваш.
А Яцек изсипал от кесията граховите зърна, хвърлил ги на земята и наредил:
— Изсипи, грахче, войниците!
Паднали граховите зърна на земята и започнали да се делят: от всяка половинка изскачал войник. А половинката отново се деляла на две и от всяка нова половинка изскачал войник. И така пред къщата на Яцек се насъбрала много войска и започнала битка с кралския полк.
Кралските войници падали един по един, а щом един войник на Яцек падне убит, на мястото му се появявали нови два. Накрая останал жив само един кралски войник и той хукнал да бяга. А господарят така се уплашил още в началото на битката, че не успял да измъкне сабята си — просто умрял от страх. Видял Яцек, че е победил и наредил:
— Стига толкова!
И в миг войниците се превърнали в грахови зърна. Прибрал ги Яцек в кесията и се засмял:
— А сега, жено, никой няма да посмее с пръст да ни докосне!
А кралският войник се добрал до двореца.
— Ваше кралско височество! — извикал той. — От целия полк оцелях сам аз. Този Яцек има безброй войници. Къде ще се мерим ние с него!
— По-добре да не го закачаме — изплашил се и кралят. — Да не вземе да стигне и до мен.
Така Яцек заживял с жена си спокойно до стари годни — не тъгувал, удоволствие и радост доставял на себе си и на всички хора. А къде изчезнали след смъртта на Яцек и Марися вълшебният пън, вълшебната кесия и омагьосана тояжка, никой не знае. Жалко, нали?



Коментари
2 коментара

Гергана Рускова, 10 г.,

Публикувано на 23.07.2014

Много дълга приказка, но си заслужаваше да я прочета. Много е интересна. И изопщо щелия сайт е много забавен,хубав,интересен и много други!

Rada , ,

Публикувано на 04.04.2016

Vsichki prikazki sa mnogo pouchitelni. Pozdravleniq za saita.

Коментирай
Име*
Фамилия
Възраст
Град